Ето малко от атмосферата на едно пътешествие по Дунав:

Зимните дни са къси и това осигурява дълги вечери край огъня в бивака. Тази беше пропита от тежка влага. Мъглата беше толкова гъста, че капките сякаш висяха във въздуха наоколо. На няколко метра от нас реката течеше спокойно и макар да не я виждахме, усещахме нейното присъствие.

Разпънахме палатките и започнахме да събираме дърва за огън. Край реката винаги има дърва, довлечени от нея. Този път обаче те бяха толкова влажни,че дори и с помощта на газовия котлон не се разгаряха. Едва след няколко часа в малкото огнище се натрупа две шепи жар. Мокрите коренища и клони съскаха, а димът отделян от тях сякаш се бореше с гъстата мъгла в опит да си пробие път нагоре.

Скоро върху газовия котлон закъкри ароматна супа. Всеки вършеше своята работа в бивака, като това ни даваше усещането за едно цяло. Разговорите бяха спокойни, прекъсвани от кратки моменти на мълчание, в които слушахме природата около нас.

След топлата супа всички се отправиха към палатките си. Като мощни магнити спалните чували привличаха със уют и топлина. Докато се суетехме около палатките, нещо наоколо се промени. Сякаш някой с огромна метла раздвижи въздуха. Един миг по-късно над нас се появиха звезди. Няколко минути по-късно имахме най-звездното небе, което съм виждал. Светлината осветяваше всичко наоколо и сега виждахме дори отсрещния бряг на Дунав. Магична картина.
Все пак, магнетизмът на спалните чувли надделя.

Събудих се от съня. Беше странен сън, в който някой ми седеше на главата. Притискаше ми бузата и слепоочието, а аз се опитвах с ръце да го повдигна. Около мен беше тъмно. В полусън разбрах къде съм. Нещо натискаше страницата на палатката, а под тежестта му - тя лицето ми. Изумен и леко подразнен силно блъснах провисналият плат. Нещото отвън се свлече по страницата и палатката се опъна в нормало положение. Рязко станах и отворих ципа за да видя какво става.

Понякога, в студените зимни нощи палатките привличат с топлината си животинки. Случвало се е мишлета да се мушкат отдолу, а дори и кучета да спят притиснати в стените на палатката. Дори веднъж, в изключително студена нощ пуснахме изгубено гонче вътре.

Очаквах отново да видя куче... или някаква друга животиня. Отваряйки ципа на палатката вътре нахлу свеж въздух и като шамар премина през лицето ми. Същият беше и ефекта от гледката. Последната картина, която оставихме преди лягане беше чакълестото речно дъно, потъващо в мастилени води носещи отблясъци от звездите над тях. Сега всичко беше различно. Всичко беше бяло. Сняг. Една педя сняг беше покрил всичко наоколо. Сякаш онзи с метлата беше хвърлил покривка върху нас и си бе отишъл. А звездите все така безучастно си трептеха горе.

На сутринта се смяхме на съня ми. Кафето беше още по-ароматно в свежия утринен въздух. Духаше вятър. Реката беше накъдрена от малки остри вълни, с неописуем синьо-зелен цвят. На брега вълните се плискаха върху снега.

Предстоеше ни още един слънчев ден сред вълните на Дунав.